Достигайки, по красивата горска пътека, в подножието на скалния масив, изправяйки се пред него, с лице на юг, е нужно да отместим само леко погледа си в ляво, в ниското, от високата скала, за да забележим, че тя пази тайната не само на мистериозното лице, което дали Майката-природата е изваяла, или е била намесена и човешката ръка, в основата на скалния масив е скътан входа на пещерата. Още пристъпвайки пред входа ѝ сме омагьосани от това което виждат очите ни, защото осъзнаваме, че стоим пред малка пещера, която силно ни напомня за не безизвестната пещера Утроба (намираща се в близост, на около 1,5 км, по права линия, на отсрещния хълм, на левия бряг на р. Боровица, в местността Тангардък кая ). Входът ѝ (от североизток) е доста висок, около 5 м, но от части е препречен от голям скален къс, който вероятно се е отчупил преди стотици години, в следствие на естествените климатични и природни процеси на изветряне и ерозияна на скала, поради което приблизителната ѝ дължина от около 34 м, се скъсява до около 26 м (при естествен наклон от 10-15 градуса, а самата тя е частично запълнена с пръст и отломени малки и по-големи късове от скалата и нивото по което стъпваме не е всъщност нейния под). Като в дъното ѝ, на фона на лекия сумрак в нея, се вижда проблясване на светлина, където има друг малък, тесен отвор, образно казано вход, втори (югозападен-горен, вероятно образуван от стичащата се вода и може би дооформен умишлено от човешка ръка), умалено копие на главния към пещерата, с размери около 0,70/0,40 м, за разлика от официално регистрираната и публикувана (през 2001 г.) пещера Утроба в Тангардък кая, при която в дъното ѝ се забелязва издълбаният олтар (висок около 1,30 м) – символизиращ матката, до който достига почти идеално оформен слънчев лъч (символизиращ фалос), но само през определено време от годината, когато слънцето се намира ниско на север, би могъл да е достатъчно дълъг, за да оплоди символично утробата (като според изчисленията това са месеците януари-февруари), действие което олицетворява свещената връзка между скалата и

Слънцето, възраждането на живота. Което е отличаващото я от класическия тип пещери-утроби, но не бихме могли да не забележим, като обхванем с поглед цялата пещера, също така и приликите, като пукнатината, макар и по-грубо оформена, преминаваща през цялата горна част (тавана) на пещерата, цялостната ѝ форма на женска утроба, стените, които носят усещането, че това не е само дело на природата, но и на човешка ръка, дооформила я до вида в който я виждаме днес. А като започнем по внимателно да изучаваме стените на пещерата забелязваме и множеството малки, в повечето случаи кръгли, с различни размери, но и с по-разнообразна форма, ниши, които също не бихме могли със сигурност да кажем, дали са дело на непрекъснато стичалата се, в пещерата, дълго време вода и природните процеси или са дооформени умишлено. Няма как да бъдем сигурни, без по-детайлно изследване от специалисти, че случайно сме се натъкнали на една нова, в района на Източните Родопи, пещера от типа „утроби“, но със сигурност сме открили още едно, от многототайно скътани съкровища, на този вълшебен край, на природни и исторически чудеса, на невероятна природа и на прекрасни, добри и топли хора.

Но стоейки в нея усещането е невероятно, леко странно, мистично, дълбоко, носи смесени чувства, олицетворение на силата на природата, но и на човешките вярвания още от древността, свещената им връзката с природата, култа към силата, към небето, Слънцето, Богинята-майка, смъртта, възраждането (подобно на самата природа), случващо се пещерата-светилище, разположено в планинските недра.

Материалът Пещера Светилище и едно от Каменните лица в Родопите е публикуван за пръв път на Visit Kardzhali.

Мостът прави впечатления с внушителните си размери, каменния си и асиметричен градеж. Мостът е разположен на едно от важните трасета, което през 18 в. преминава през Източните Родопи и свързва Пловдив с Комотини, минавайки през Асеновград, Кърджали, Момчилград и прохода Маказа. Трасето на пътя преминава през твърде тежък планински терен, пресича стръмните брегове на р. Арда и притоците ѝ, реките Върбица, Боровица, Крумовица, Бяла река и др.

Достигайки до с. Ненково, трасето на пътя налага пресичане на р. Боровица, чието корито е твърде широко, което при снеготопенето и обилните дъждове, е твърде пълноводно. Това е и причината трасето на пътя да прехвърля реката по многосводест мост. От моста са запазени три отвора и един олекотител. Той е затлачен от наноси чакъл, влачени от реката, което не дава възможност да се определи височината на сводовете, нито да се видят основите на устоите. Дължината му е 59 м, а ширината на пътното платно 2,90 м. Изграден е от ломен речен камък, споен с хоросан. Само фризовете над отворите са градени от обработен камък. Настилката е от калдъръм. В горната част на фриза, на централния отвор, е изписана с арабски цифри годината, в която е построен.

Цифрите са разположени върху повърхността на камък, намиращ се от северната страна на моста,
вляво от ключовия камък. Изписана е годината 1195 г, в сегашно летоброене е 1780-1781 г. Върху страничния фриз, на запазения най-малък отвор, са вдлъбнати две длани. Вероятно по този начин анонимния строител е оставил своя „подпис“. (Александър Антонов, Каменни мостове в България 15-20 в., 2019 г., стр. 128-130)
Има местни легенди според които в основите на моста е било закопано злато и част от
камъните в основата са разкопани от хора търсещи съкровището. Източната и западната му част са достроявани и поправяни през съвремието, заради тези набези и буйните води на реката през пълноводните периоди от годината.
А малкото родопско село Ненково сякаш е застинало във времето, с тишината и спокойствието си, с малобройните останали в селото, но дружелюбни, възрастни хора, живеещи един живот извън обичайния ход на времето, свързан със земята и природата. Но разхождайки се, всеки от нас, по тесните калдъръмени улички, между старите каменни къщи с тиклени покриви, криещи зад стените си историите на едни други, изминали животи през последния век, биваме омагьосани от съхранената тиха и мистична атмосфера на това място. За която бихме могли да кажем, че допринася и факта, че единствената връзка на селцето с останалия свят е въженият мост на входа на му, наподобяващ като конструкция на небезизвестния въжен мост (над р. Върбица) при
с. Лисиците, общ. Кърджали (разположено на единия бряг на язовир Студен кладенец),
но разбира се в по-малки размери.
При желание да се стигне до каменния мост при с. Ненково, тръгвайки
се от гр. Кърджали, в посока към язовир Кърджали, се минава през село Срединка, след това пътя продължава през селата Енчец, Зелениково, Бленика, Пеньово, Дъждовница, Падърци. Пътят минава покрай едни от най-красивите гледки откриващи се към язовир Кърджали, както и към долината на р. Боровица и ярко зелените върхове на Бездивен (1140 м.), Радимар, Чиляка (1459 м.). Малко след село Дъждовница, дори от самия асфалтов път, при един от завоите, пред всеки се открива гледка към изсечените Скални ниши по високите и недостъпни места по отвесната скала. След с. Падърци се минава покрай приятната хижа „Боровица“, а на 5 км. южно от с. Ненково, от дясно на пътя се вижда табелата за Пещера Утроба.

Материалът Каменен мост при с. Ненково е публикуван за пръв път на Visit Kardzhali.